Петъчен песимизъм с нас, мрънкащите хора - 03.10

Тая седмица не е за оптимизъм, въпреки че Кристиано Роналдо си заслужаваше да се разхвърля в няколко реда. Днешният петък е пореден ден за траур, поредна порция изводи, цъкане с език и нов тласък на отчаянието.


Защото всички се упражняваме за пореден път да сочим с пръстите си институции, виновници, политически чадъри и свързаности, позволили на едно от десетките места у нас, където хора правят компромис с живота си, за да може да си го позволят изобщо. И в една или друга степен изводите може да са верни, да се съгласим и синхронно да кимаме с глави и да помрънкаме мъдро. И какво от това?


Защото знаем как да дадем акъл на всички останали, а собствено правим компромиси с правилата, с околните, със себе си. Компромиси от мързел, компромиси от незнание и от нехаене, от алчност за временно преимущество над останалите в краткия ни престой на тая люлееща се около Слънцето топка.

Собственици, минаващи през просото, за да оптимизират разходи и приходи. Надзорници, взимащи повече, за да вършат по-малко поради корупция. Работници, отдава продали свободата си и свели главите си за самото оцеляване. Апатични зрители - съучастници, смятащи че нищо не е техен проблем. Коментатори, скачащи от тема на тема. И неизненадани, но тъжни съселяни.


С мрънкане и анализи няма да си помогнем, ако не спрем компромисите.


Компромиси, защото някой е наше момче, защото никой няма да разбере, защото ни се плаща, защото отдавна вече сме се навели. Всеки да потърси своите и да ги спре. За да няма повече дни на национален траур.

zhelyo